Войната на пътя често се споменава по новините, но сякаш толкова свикнахме с това словосъчетание, че не пробужда силни чувства у никого. Война, в която участваме всички. Всички са срещу всички. Тази война няма край, защото са малцина, които правят нещо по въпроса. Зад числата, които намерих стоят загинали деца, младежи, майки, бащи, работници на пътя, близки, любими и още и още. Ужасни човешки трагедии.

Във война сме

Много често съм се замисляла да напиша нещо по въпроса с войната на пътя. Когато обаче трябваше да обмисля съдържанието неминуемо започвах да се гърча от яд. Безхаберие, безотговорност, безнаказаност. Това виждам всеки ден на пътя. Реших все пак да напиша нещичко заради днешната катастрофа на бул. Арсеналски, репортаж, която гледах сутринта по НОВА.

Живеем до бул. Симеоновско шосе в гр. София. Натоварен булевард, който в час пик е ад. Колите са много, търпението малко, оптимизацията на движението е съмнително. Налага се да пресичам булеварда и като майка съм в честия случай с бебе и количка. Разбира се разчитаме на  светофарите. Седим, чакаме зеленото при отбивката за Студентски град. Кръстовището е натоварено, особено, през учебната година поради наличието и на Френският лицей и многото нови жилища.

Чакаме. Светва зелено. Трябва да потеглим. Автомобил решил, че не е проблем да премине през първите секунди за червеното (за него) прехвърча със значителна скорост. Реално погледнато мога да съм пред този автомобил, защото имам време да направя няколко крачки на платното с количка пред мен.

Започвам да се оглеждам на всички страни, за да установя дали някой друг водач не е решил, че „има време“. ОК, можем да преминем. Бързичко, бързичко. Уф, на другия тротоар сме. Там има спрели коли. Нищо ще минем между тях. Пак има място. Не е като да трябва да слезем на платното, както често се случва („Благодаря“ ти, Фандъкова и управляващи. Дано има специален кръг в Ада за вас).

На това кръстовище съм виждала чудеса. Чудеса ви казвам. Тук някой може да реши да излезе от паркинга, или да спре точно на пешеходната, може и да реши да обърне, при все, че не е разрешено и няма място за това, но с малко разбутване на пешеходците ще се получат нещата. Да не правим въпрос за дреболии.

Във война сме

Война, която водим с всички около нас, когато ги застрашаваме. Вземайки решение да отнемеш предимство, да минем на червено ние правим съзнателен избор, който поставя в риск другите на пътя. Проблемът драги читатели е, че Всеки ден. ВСЕКИ, без изключение виждам как преминават коли на червено пред нас и до нас, когато шофирам. Газ до дупка. Ако спра на оранжево, зад мен може и да ми се „скарат“ с един продължителен клаксон. Велосипедистите и моторджиите се пазят от много малко шофьори. Просто е някаква рядкост. Бяла лястовица.

Не, това не е основният проблем на Републиката и не, няма да се оправим, ако спрем да сме безотговорни задници на пътя. Проблемът е, че вече елементарни правила не се спазват и няма кой да контролира и коригира това поведение. НЯМА. То само расте и взема още и още жертви.

Закони ИМА, контрол НЯМА. Да си го признаем. Това е грандиозен провал.

Кой ще ги спре? КОЙ? Полицията си има места, на които „висят“. Подпрял кълка на колата, леко поклаща палката сякаш, за да ми напомни, че той има ВЛАСТТА. Да ме спре, да ме провери. Точно едни такива пред „Къщата“ в Студентски ги питах няма ли да глобят един, който беше блокирал тротоара. До тях. Точно до тях. Не били видели. Не мога да мина с количката. Пробвам от тук, пробвам от там. Трябва да се върна малко и да изляза на платното, точно до полицейската кола. Обясних им. Обещаха, че ще „погледнат“. Да, ама точно на това място постоянно се спира.

Като автор на този пост искам да скоча в общия басейн. Като млад шофьор съм правила много грешки на пътя, вярвала съм в способностите си при все, че не притежавам такива. Имам една катастрофа, за която аз съм отговорна и няма пострадали. Хлъзгав път, отпред колата я засичат, набива спирачки, аз обаче не реагирам достатъчно бързо. Забивам се в този пред мен. Аз съм виновна. Извинявах се. Като лично успокоение бих казала, че се уча да бъда по толерантна, отговорна, внимателна и наблюдателна на пътя.

Пътят до работата ми е 30 км в двете посоки. Няколко години пристигах на работа и вкъщи буквално изтощена. От яд, ярост, емоции, породени от водачите около мен. Лично постижение ми е, че намалих драстично раздразнението си по време на шофиране от другите водачи, които проявяват безотговорност на платното и спрямо мен. Опитвам се да остана спокойна, да преценявам обективно ситуацията, да избягвам рисковете. В честият случай това значи да отстъпиш път на нахалника и да позволиш на нарушителя да прави каквото си прави. Означава да се пазиш от всички. Да търся погледа на шофьора срещу мен, за да проверя дали знае, че аз съм с предимство и ще го зачете.

Във война сме. Всички сме виновни и всички можем да направим нещо, за да променим това. Дори и примерът, който даваме може да причини промяна.

Управляващите и липсващата система за контрол и наказания няма да коментирам. Не съм експерт. Това, което виждам всеки ден е, че не са си свършили работата.

Прилагам статистиката от НСИ за 2020 по вид на произшествията. Явно да се оглеждам като гърмян заек е правилното нещо, понеже виждате, че пешеходците са кегли за боулинг.

Война

След седмица заминаваме на почивка на българското черноморие. Кръстим се преди да тръгнем. Удряме по една молитва и отваряме очите на 4. Дано стигнем живи и здрави. Все пак имаме една чисто нова едногодишна душичка с нас.

Карайте внимателно. Нека поне да дадем пример на околните, пък ако ще да ни мислят за будали и да стигнат с 20 секунди по-рано.