Нова година е времето, когато сядаме и обмисляме какво искаме да променим през следващата година, така че да сме по-добри, по-здрави, по-успешни… Както често се случва тези обещания се забравят бързо и на следващия ден се будим забравили общанията, отново гмуркайки се в познатото. Какъв е смисълът тогава? Празни обещания, равносметки, резолюции… Е, тази година ще го обърна на размисли, без новогодишни резолюции.

Размисли, без новогодишни резолюции

Странно и смешно тук е, че всички тези резолюции са към нас самите. Все едно сме друг човек, казвайки на себе си на къде да тръгне, какво да прави, но този човек не слуша, не изпълнява. Година след година, потънал в ежедневието, въртележката, която не му позволява да излезе от утъпкания път, Азът отказва да направи правилните неща. Той може би не чува, заглушен от телевизора, хорската глъч, шума от улицата. Оказва се, че най-големите ни врагове сме ние самите. Знаем какво трябва да направим, но все пак не ни достига воля, кураж сила, желание, енергия, за да ги направим. И тук нагазваме в екзистенциалната криза, която понякога ни се случва. Понякога е бърнаут, друг път колапс на тялото и духа.

И тази година не си отслабнал, не си пътувал, не си започнал да рисуваш, не си започнал да пишеш, не си намалил пиенето, не си скачал с парашут, не си събрал смелост да напуснеш гадната си работа, не си си позволил да се влюбиш, не си плакал от радост, не си помогнал на никого. Имаме идеята, но с липсата на действие това си остава една мисъл във Вселената. До следващата безнадеждна новогодишна резолюция.

Като „човек без работа“ имам време най-после да сляза от въртележката „работа-вкъщи“ и след като мозъкът ми почина започна да мисли за живота, ежедневието, за времето, как то тече и какво правя с него като цяло? Оползотворявам ли го или го губя? Докато още ровя в тази тема се замислих над въпроса „Какво искам всъщност?“.

Вие знаете ли какво искате? Знаете ли как искате да изживеете животът си, така че в залеза му когато погледнете назад да се усмихнете и да си кажете „така го пожелах, така го направих“?

В затвора на ежедневието каква е възможността за промяна? Ако погледнем назад във времето, време на войни, течения, схващания, всичко онова ограничаващо, смазващо, унищожаващо индивидуалността, това време, спиращо импулса на различното е било истинско предизвикателство и все пак е имало хора, които да надигнат глава. Днес имаме възможността, имаме „сцената“, имаме средствата, само ни трябва кураж. Победата над страховете е велик подвиг.

Чарли Чаплин във филма си „Великият диктатор“ има един разтърсващ монолог. Част от него гласи – „You, the people have the power – the power to create machines
The power to create happiness!
You, the people, have the power to make this life free and beautiful, to make this life a wonderful adventure“

Животът ни изпълнен ли е с щастие? Красив ли е? Невероятно приключение ли е?

Имаме ли време да мислим? Между задръстването, претоварването в работа, задълженията вкъщи, новините по телевизията вечер, безкрайната въртележка на рутината, която мразим, но не можем или не искаме да променим. Имаме ли време, което прекарваме сами със себе си. Време, в което да размишляваме да чуем истината, която не харесваме, да осъзнаем момента тук и сега, да бъдем откровени със себе си? Да се опитаме да направим нещо за себе си, за духа ни. Онзи дух, който ни дава енергията да продължаваме напред, но се нуждае и от грижа. Нуждае се да го будим и подхванваме.

Защо никой не ни учи на това? Как да подхванваме духа си? Как да разпознаваме чувствата си? Как да упражняваме ума си, така че ние да го контролираме, а не той нас. Всъщност всичко това е налично в книгите, но все пак трябва да имаме време за това нали? В честия случай е по-важно да свършим още една от маловажните си задачи през деня. Дори и да го прочетем понякога сме толкова блокирали, че думите мианват през нас без да осъзнаем значението им.

Ами сега?

Предизвикателството на животът е сами да разберем как да го живеем добре, как да го направим смислен, как да го направим щастлив, без новогодишни резолюции и фалшиви обещания. Едно пътешествие, което започва с първият писък и завършва с последния дъх. Само това време имаме. И в това пътешествие най-запомнящите уроци са тези от провалите, от моментите, в които се чупим, от болката. Предизвикателството е да останем с отворен ум, когато сме се провалили, да не затваряме сърцето си, след като са ни наранили, да отвърнем с любов на омразата, да опитваме отново и отново. Онази почти невъзможна мисия, в която остава приемаш удара, падаш, ставаш и продължаваш, защото знаеш, че това е безценен урок.

Джим Кери изнася реч през 2014 година пред студентите от Maharishi University of Management… неговото разбиране за живота. Той казва ‘My soul is not contained within the limits of my body; my body is contained within the limitlessness of my soul.’ Струва си да го слушам всеки ден. Изглежда като един от онези моменти, в който си кваш „Fuck it“ и се разкриваш напълно.

В крайна сметка не е важно какво казват другите, как изглеждаме в очите на другите, колко имаме, каква кола караме. Важното е да се научим да живеем, да не се страхуваме да мечтаем за невъзможни неща, да сме щастливи, да обичаме, да даваме, да помагаме без да очакваме нищо в замяна.

Последното видео е на един от любимите ми влогъри Кейси Найстад и е за всичко, което „не можем“, но въпреки това правим – невъзможното – „Do what you can’t“.

Правете невъзможното. То е невъзможно само, защото сме решили, че е такова. Зарежете новогодишните резолюции. Изследвайте живота, наслаждавайте се, развивайте ума си, откривайте непознатото, защото именно то ни прави богати.